Няма да изпадам в подробности какви са проблемите свързани със заболяването муковисцидоза. Те са безкрайно много. Ако някой го интересува, тези 2 линка ще внесат яснота:
ЖИВОТ С МУКОВИСЦИДОЗАДА ПОМОГНЕМ НА БОЛНИТЕ ОТ МУКОВИСЦИДОЗАИскам да напиша за разочарованието си от лекарите.
Наша пациентка на 24 години имаше спешна нужда от прием в болница и качествено венозно лечение. След телефонен разговор с
доц. д-р Асен Атанасов Златев, изпълнителен директор на МБАЛ "Александровска" ЕАД; гр. София и обсъждане на проблемите, лично той каза болната да отиде в централното спешно на Александровска болница, там дежурния лекар да разпредели точно в коя клиника да я приемат. Изрично ни увери, че спешния кабинет работи 24 часа в денонощието и няма да я върнат. До тук беше лесно, ясно и трябваше само да се направи.
И така, плана беше задействан. Момичето си събра багажа, хвана си такси и отиде на мястото. Като се има предвид, че от 3 дни е с температура, кашлица, задух...
И там започнаха проблемите.
Дежурния лекар от спешното и обяснил, че не е за този кабинет, пратил я в спешния на белодробната болница. Без да я прегледа, без да я запише в журнала. С багажа за приемане тръгнала да търси тази болница. Вярно, те са в един район, но за болен това си е доста път, и кой да ти каже че има 4 подобни болници в този район. Намира една, но се оказва, че не е тази, е там поне я преглеждат със слушалки, защото видимо си е личало, че е била много зле. Обясняват й накъде да тръгне и я зарязват. Стига до мястото, но се оказва, че това е грешния път. Попада в детскато отделение на Александровска болница. От там 3-ма лекари не могат да й обяснят, къде да отиде. След дълго лутане и телефони обаждания, пак пеша, с чантата, прословутата болница е открита. Момичето се качило със сетни сили на третия етаж в спешния кабинет. Обаче дежурния лекар й казал, че там само "лежали", трябвало да се върне обратно на централния спешен кабинет и от там да й дадат необходимите документи за приемане в тяхната болница. Само с тях имали право да я приемат. И това се случва събота, 15 часа, горещина 35 градуса. Общо време - три часа лутане и ходене по мъките.
Ами нямам думи. Може да си представите как се е чувствало това момиче, болно, уморено, само и достатъчно унизено и развъртано. Какво направи тя ли? Прибра се вкъщи с автобуса, за да си "отпочине".
Пиша това, защото аз се обадих на
доц. Асен Златев и присъствах индиректно на случващото се. Чувствам се отговорна и се питам как трябва да реагираме при подобни ситуации. Коя институция ще защити интересите на пациента, към кого да се обърнем, за да потърсим отговорност и да предотвратим повтарянето на подобни нелепи ситуации.
Болно ми е. Яд ме е, че допускаме това да се случва. Страх ме е, че утре, някой ден, това може да се случи с моето дете. Всъщност никой не е застрахован. Може да се случи на всеки. Кога ние хората ще се осъзнаем. Кога ще спрем да постъпваме егоистично, безотговорно, неморално, особено в ситуации, от които може да зависи човешки живот.
Искам това да се промени. Но знам, че зависи от всички нас.
България Нехае За Болни Деца...Дано утре сме по-добри от днес!
