Плаче ми се...

/първото ми стихотворение/

Толкова е тъжно, есента е красива,
циганското лято е дълго,
слънцето грее, гали лицето ми,
а аз не усещам нищо, защото ми се плаче...

Искам да забравя, да отмине,
да се върне устрема, надеждата, вярата,
но не чувствам нищо, нямам сърце,
само черна дупка в душата ми.

Страх ме е, не съм готова да се примиря,
а не мога, защо???
Цял живот градя ли градя,
а сега всичко рухва с минути даже за секунди.

Буцата в гърлото, няма преглъщане,
стремглава се спускам надолу по синусоидата,
Знам, че ще спра, а може би се засилвам,
но бездната е толкова страшна.

Искам си устрема, музата, хъса.
Искам си детския смях.
Да се радвам, че днес пак е слънчево,
ако не, то в душата е смях.

Ще се върне, но може би утре,
а сега ми остава мига,
в който има искрица надежда,
че няма да е все така!

Автор: Светлана Атанасова